"Най-важното послание ми е красотата. Онова, което виждам, което давам чрез картините си на хората..."
ВИЗИТКА
Любима книга – „Осъдени души“ на Димитър Димов
Любим художествен стил – импресионизъм
Най-въздействащият цвят според него – цветовете въздействат благодарение на останалите около тях
Любим артист – Ренуар или Густав Климт
Любимо място за рисуване – в ателието до прозореца
Любима епоха – времето, в което живее, и неговото разнообразие
Как се описва с 3 думи - несигурен, противоречив, емоционален
- Защо избрахте да показвате точно образа на жената в своите картини?
- Всъщност така започна от самото начало. Концентрирал съм се върху образа на жената и върху психологическото състояние на жената – в комуникация с друга жена, със себе си… Всичко това, което всъщност не е пипано много в изобразителното изкуство. Обикновено се търси малко повече външната красота, естетиката. Аз искам да вляза в малко по-дълбоки води, самата душа излиза на показ в изображението на моите картини.
- А как стигнахте до тази тема в творчеството си?
- Всъщност не мога да кажа, но от самото начало съм наблюдавал нежната половина на човека. В този начин съм търсил отговори на много въпроси. Защо в природата примерно мъжкия екземпляр е по-екзотичен, много по-пищен, много по-красив по външен вид. А в човешкия род жената е онази, която е изобразявана през цялото време като символ на красота, като естетика и т.н. Много рядко има мъжки фигури, които са изобразявани в тая поза, да речем само заради истинска наслада – в този смисъл, че женското тяло е малко по-различно като отношение в изкуството. Много пъти съм си мислил: „Да, защото, може би повечето художници са били мъже“, но в такъв случай защо жените, които днес рисуват и които са в голяма степен наравно с мъжкия пол, рисуват също женска фигура? Това означава, че женската фигура и самото отношение към жената е малко по-различно в човешкия род, отколкото в животинския свят.
- Кои жени в живота Ви са първообрази на героините във Вашите картини?
- Ами, има много. Аз в Севлиево подарих на галерия "Видима" една картина, „Моите модели“. В нея са концентрирани част от жените, от които съм вземал много – естетика, изображение. Не мога да кажа точно определен тип, който би ме привлякъл, но във всички положения, търсейки духовното в една жена, го откривам после в нейното състояние. И това ме кара да правя изображението по такъв начин, че да се усети цялата тази психология – вътрешният живот, вътрешният мир, който е основното в моето творчество.
- Значи може просто докато се разхождате, да видите някоя жена и да се вглъбите в мисли за нейния душевен свят?
- Да, ходейки по улицата, много често виждам композиции. Много често това, което, да речем, един музикант чува, звуците, които му правят впечатление със своята красота, по същия начин това се случва и с мен. Ходейки по улицата, да виждам красотата, да я определям и да я чувствам като изображение. И това е нормално. Може да се каже, че е професионално изкривяване.
- А имате ли близки, приятелки, роднини, които са Ви интересни и по-често рисувате тях?
- Вдъхновението идва и от едната, и от другата посока. Имал съм случайни срещи. В същото време аз съм и учител в Националното училище по приложни изкуства. Там всеки ден има млади момичета покрай мен, които имат своите творчески търсения, които искат също да направят нещо в областта на изкуството. Част от тях работят в областта на рекламната графика, други в областта на керамиката. Но те носят своята енергия, носят своята жизненост. И по някакъв начин, комуникирайки с тях, с моите близки, роднини, добавяйки и това, което виждам случайно, нещата се случват. Няма основна част, от която черпя. Всъщност това, което усетя, независимо откъде е, се опитвам да го изобразя. Когато човек рисува, той всъщност общува с някаква неезикова комуникация. Това е, когато виждаш нещо красиво и искаш да го покажеш на останалите. Да, но не можеш да го кажеш с думи. Затова трябва да го изобразиш, да го изпееш, да го изсвириш или пък да го направиш на филм и т.н.
- Когато гледах картините Ви, усещах някаква тъга по лицата на жените. Това търсен ефект ли е?
- Май не е точно търсен ефект, май е просто усещане, което придавам на работите си интуитивно. Аз също съм го забелязал, всъщност в повечето от образите, които рисувам, има подобно нещо. Много хора си ми го казвали и аз го усещам, но някак си не мога да го променя. Това е начинът ми на виждане по отношение на самата фигура, защото тя носи със своята тъжна ситуация и своето състояние. Може би когато виждам нещо красиво, то е точно в един такъв психологически момент, може би именно това ме е накарало да го изобразя.
- Каква е ролята на заглавията на картините Ви?
- Въобще не може да се каже, че заглавията припокриват това, което е вътре в картините. Има едно много съществено в работите ми. В моите неща, които са с бронзови рамки, заглавието, рамката и самата картина всъщност са едно цяло. Там е изобразено едно колело на суетата. Това е женска суета в седем варианта. Заглавието е „Колело на суетата“ и самата картина също е кръгова и се движи. Кинетична е. И самите елементи могат да слизат нагоре-надолу, защото се завъртат по същия начин и страданията и болката. А аз определям болката и страданието като физическа и духовна същност. От едната страна е физическата, от другата е духовната. Но тези линии също се движат. Рамките са бронзови и имитират изображение на везни. А и играят ролята на везни, защото по същия начин са теглилки. Но в този смисъл се покриват едновременно рамката, идеята на картината и същността. Всичко това е едно цяло. Когато рисувам примерно състояния между две жени, когато има една реплика и тя вече е казана, аз изобразявам точно момента след нея. Тази реплика става заглавие на картината. Но самата картина изобразява състоянието им след тази реплика, в общи линии не може да се каже, че тук заглавието и самата картина са едно и също.
- Вие сам споменахте, че работите в училището в град Троян. Какво Ви носи общуването с по-младите?
- Да, всъщност това е един много важен момент в творчеството ми. Защото комуникирайки с моите ученици, аз трябва да им обяснявам рисунката, трябва да им обяснявам живописта. И тогава решавам, че това нещо е много трудно да се обясни с думи, затова рисувам постановките заедно с тях. Спирам на определени етапи, показвам им, като се стремя при цялото време да направя така, че те да имат своя визия, свое отношение към нещата. И затова не коригирам директно върху работите, а някъде отстрани от тях. Искам, когато те направят нещо красиво, когато усетят, че са направили нещо добро, да знаят, че сами са го направили и да имат щастието да му се радват като на нещо, което са свършили сами. Ако някой път се намеся в работата им, ме е страх, че ако те имат успех в този момент, ще имат съмнение по отношение на собствените си възможности. Ще си кажат: „Да, той направи корекция“. Има един такъв „закон“, малко смешен, в нашето училище: „Не позволявай на Киров да ти прави корекции, ще те обърка!“
- Кое е първото нещо, на което учите учениците?
- Преди всичко гледам да са човечни и да са добри хора. Освен това има професионални изисквания във всяко едно отношение. Имаме определена програма, която следваме. И в тази програма се оказва, че трябва да бъдем много гъвкави и не можем да я преподаваме точно така, както е. Трябва да има отново творчески процес, но самото обучение няма как да бъде минато по книга и всички ученици да гледат в една определена посока. Някои от тях отиват в по-различни чувствителни моменти, в които отразяват себе си. Други са много прецизни. Има една голяма палитра от човешки характери, с които трябва да се съобразиш, да не ги обидиш, да бъдат приобщени към изкуството, да мислят за красивото, да го чувстват като свое нещо, като свое виждане, едва ли не като своя мечта – да осъществят нещо красиво. И в този смисъл имаме вече много ученици, които в този момент работят в цял свят и са много известни.
- Но със сигурност има и такива, които не успяват. Кога забелязвате, че един ученик по една или друга причина няма да успее в изкуството?
- Не, не го забелязвам. След толкова години учителска и преподавателска дейност никога не съм знаел кой ученик непременно ще бъде добър. Имали сме такива, които са били много буйни, недисциплинирани. В един момент се оказва, че точно те в живота напредват много. Скоро ми беше на гости Евгени Воденичаров, който е един от известните скулптори в Съединените щати и който работи за филмовата индустрия. Това е скулптор с международно признание. Но не само за него става въпрос. Христо Стамболиев също беше много буен. Но в момента е един от малкото българи, които са притежатели на наградата „Еми“ за режисура на „Пингвините от Мадагаскар“. Това е едно голямо признание. В момента имам един ученик, който е невероятен. Иван Кънчев се казва, невероятен керамик е и в момента е в топлиста на десетте най-добри художници в цял свят, което е призвание в Щатите. През последните една-две години той получи толкова много международни награди и признания. Аз се гордея, че имам такива ученици. И не са само те, имаме много. Както например Велина Иванова, която получи правото да прави портрет на Хуан Карлос, което е голямо признание, тя е един невероятен портретист. Много са нашите ученици, които са толкова известни по цял свят. Аз се радвам, защото училището ражда такива таланти, които могат да работят за себе се, но и за културата въобще на човечеството.
- Идват ли при Вас хора с молба да ги нарисувате?
- Да, понякога да. Понякога получавам поръчки за портрети на техни близки. Тогава не съм много щастлив, защото все пак това е поръчка. Скоро правих портрет на едно момиче, което в момента е в Англия и учи. Но няколко години този портрет го мислих и в крайна сметка го реализирах чак сега, на последната си изложба в Троян. Преди това правих портрети на близки хора, които са странни, много жизнени и когато ми позират, не са те. За да мога да ги реализирам в техния характер, ми се налага да променям много неща, за да стигна до онова състояние, в което всъщност са те самите. С една снимка не може да се изкара характерът на човека. Не може да се изкара неговата същност. На някои снимки хората си приличат, на други не си приличат. Фотоапаратът е много точен, но не може да предаде онова характерно състояние, което е в човека. Това е и плод на моите търсения до голяма степен, когато правя портрети. Често рисувам в училище и подарявам рисунките на мои ученици. Те си ги закачват, гледат ги и по някакъв начин израстват заедно с моите рисунки и с рисунките на други автори. Когато им показвам рисунки на световноизвестни автори, те по някакъв начин израстват интелектуално и се борят да достигнат някакво ниво.
- Случвало ли Ви се е да откажете да нарисувате някого?
- Да, случвало ми се да откажа. Невинаги човекът, когото портретувам, някак си ми е присърце да го нарисувам. Това е нормално. Трябва да го усетя. Не върви просто от някаква снимка да започна да го рисувам. Правил съм портрети по снимка, разбира се. Случвало ми се да рисувам някого, да му правя скици, в същото време да му правя много снимки, да го рисувам и по натура и чак тогава да направя портрет. Сложно е, никога не съм имал формула, по която си правя нещата.
- Разбрах, че Вашият син също се занимава с изкуство, той е керамик. Как сте му повлияли в развитието му и като художник, и като човек?
- И синът ми, и дъщеря ми са художници. Сега правихме с тях двамата изложба. Те всъщност носят в себе си тревненската иконописна школа. Дядото на съпругата ми се е преселил от Трявна, за да изпише църквата „Света троица“ във Велико Търново. Ние решихме, че е добър вариант да направим на сина си там ателие, точно до тази църква. Той пък остана да преподава грънчарство и керамика тук, в нашето училище. Така че живеем повече тук, отколкото ходим в Търново. Дъщеря ми сега завърши, но се ориентира към живописите и предполагам, че ще продължи. Но има откъде да дойде всичкото това нещо. Непрекъснато има ученици вкъщи, запознавали са се с тях, гледали са какво правят. А пък и са учили в нашето училище.
- Вие преподавали ли сте на дъщеря си, която завърши тази година?
- Досега избягвах да им преподавам, но поради стечения на обстоятелствата с електронните дневници, нямаше как. Аз преподавам на целия випуск в 12. клас.
- Кое е най-важното послание, което искате да предадете чрез своите картини?
- Най-важното послание ми е красотата. Онова, което виждам, което давам чрез картините си на хората, бих искал да го усетят като красота, като стойност – не само като външна красота, а и в отношенията между хората, красотата като вътрешно усещане.
Интервюто с Владимир Киров проведе Елина Генова, специално за читателите на Видима Арт.
Comments