В това интервю с Елина Генова художника проф. д-р Владимир Аврамов, преподавател във Великотърновски университет "Св. св. Кирил и Методий", споделя своето преживяно и преосмислено за: самотата и споделянето, свободата и задълженията, учителите и учениците, маймуната и свръхчовека, за мостовете от камък, плът и кръв.
ВИЗИТКА
Любима книга - току-що прочетената
Любим художествен стил - Всеки един, който характеризира епохата си. Но всъщност нямам фаворит. А и да определиш, значи да ограничиш. (О. Уайлд)
Най-въздействащият цвят – оранжевият. Но и всеки, който предизвиква необходимостта от други до себе си.
Любим артист - актьор - Даниел Дей Луис, визуален артист - Антони Тапиес
Любимо място за рисуване - навсякъде, където ми се отдаде възможност да рисувам.
Любима историческа епоха - бъдещето, но само при условие, че ще продължа да рисувам с любимите ми четки, шпакли, инертни пасти и други т. н. конвенционални средства.
Емоцията, която носят творбите му – интригуват (Но не заради повърхностната си ,,фабула“, а заради задълбочените живописни търсения, за които тя е просто повод и камуфлажна маска).
Как се описва с 3 думи - Владимир Димитров Аврамов... ако не е нескромно.
- Какъв е Вашият творчески път, който минава през Враца, София и Велико Търново?
- Неведоми са пътищата божии. Разбира се, засягам терминология от една близка моя сфера – аз се занимавам със стенописни проекти, сакрално изкуство. Та, неведоми са, но понякога са и ведоми – човек сам определя съдбата си. За мен навремето София беше като големия свят, защото разстоянията бяха огромни, времето минаваше много бавно, всичко беше капсуловано, патриархално. Враца беше голям град. Аз бях в школа по рисуване от 6-годишен, в която по-големите „запалваха“ по-малките, влизайки в София, идваха през ваканциите и ни показваха нивото, което са покрили за кратко време. Така от моето поколение може би 6 -7 души продължиха в художествени гимназии, което беше една масова акция от Враца към София. Още повече, винаги сме се шегували, че Враца е град на мъгли и имаше дефицит на цвят, от което подсъзнателно емоционалният човешки център ни задължаваше да правим живопис. Това е физическо обяснение, не искам да елементализирам, казвам го с чувство за хумор. После 5 години учих в художествена гимназия „Илия Петков“, след това казарма, Художествена академия за 5 години, която тогава се казваше Висш институт за изобразително изкуство „Николай Павлович“. След като завърших, пропътувах цяла Европа от Майорка до Коми. Но когато човек се изолира, усеща необходимостта да общува, той е социално животно. Още повече, вече имах достатъчно натрупан опит и нещо вътрешно ми подсказваше, че сега е моментът да го предам. Тогава ми се обади професорът ми Димо Заимов от Академията с молбата да го подкрепя във Велико Търново, защото той вече се пенсионираше. По-рано завърших „Стенопис“ и всъщност пътят ми беше предопределен, защото още от гимназията се готвих за това, беше най-атакуемата и квалитетна специалност. Всички, които кандидатстваха, бяха страхотно добре подготвени. Мислех, че това ще продължи вечно, но зa съжаление кандидатите за „Стенопис“ са все по-малко, защото работата наистина е трудна. Не игнорирам компютъра като помощно средство, но за стенописеца той в никакъв случай не е съавтор, както в някои други жанрове на визуалните изкуства вече. Изискват се огромни когнитивни и физически усилия, особено когато се изпълнява един стенопис на скеле при външен екстериорен проект. Ние сме правили на външно скеле проекти от 18 до 30 метра.
- Църковни стенописи ли?
- И светски стенописи. Но предимно църковно изкуство, защото в него специализирах. Започнах от Гърция, след което направих няколко обекта в Русия, може би 20 и няколко лета бях в Северна Русия, на Полярния кръг, където температурната амплитуда е огромна: от -40 през зимата до +30 градуса през лятото. Аз бях там само през топлия сезон, но е по-лошо на +30 градуса, защото природата там е ощетена откъм твърди площи, всичко е блата. При такава висока температура се виждат миазми и няма кислород.
- Струва ли си удовлетворението въпреки всички трудности, които стенописта носи със себе си?
- Целта оправдава средствата. Винаги си струва. Няма как да го обясня на човек, който не се е занимавал със спецификата на стенописта. Тя е едно много благородно, социално и естетично изкуство, тъй като разчита на директния контакт между реципиент, тоест зрител, и художник, тоест отправящ посланието. Впрочем той трябва да е много ясен, фокусиран и категоричен, за да няма двусмислие при прочита на произведението или ако има, то трябва да е на много онтологични и когнитивни нива, за да се задейства и въображението, и интелигентността на зрителя. Да, заслужава си! Аз съм и живописец, разбира се – едното произхожда от другото. Даже като направя обзор на художествения терен в България, най-добрите живописци са завършили стенопис. Тогава страхотните умения на един рисувач трябва да се съвместят със страхотно усещане за цвят, защото двете участват синергично в композирането на един стенопис. Но живописецът в чистия му вид е доста егоистично същество. Той може да стои изолиран в ателието си седмици, дори месеци, да прави абсолютно негово откровение, той не е задължен да се съобразява с външните субективни фактори, тоест неговите послания са абсолютно лични. Той не се влияе и няма необходимост да се влияе. От тази гледна точка казвам, че той е егоист, защото прави наистина каквото си иска. А и това е принципният живописец – той не трябва да робува на никакви други фактори и влияния. При стенописеца не е така. Винаги има взаимоотношения с инвеститора, собственика, поръчителя, спонсора и т. н. Има една комплексна връзка, така че подсъзнателно стенописецът винаги трябва да е много маневрен, гъвкав в изявите си. И докато живописецът може да направи една изложба в рамките на година, месец или седмица дори и да приема овациите на зрителите веднага, щом е готов (а това може да стане много бързо) , при стенописеца не е точно така. Процесът е много по-дълъг. Задават се технически параметри, после се правят работни проекти, което отнема много време. В Русия една катедрала я правихме 12 години. Откриването, което за нас беше освещаването на катедралата, беше в рамките на един ден. Не искам да звуча суетно, но нашата гордост е, че правим вечно изкуство (е, ако изобщо има нещо вечно). Но стенописното изкуство не е за теб; то е за другия. Въпреки че в дъното на всеки един проект фигурира авторският манифест на всеки творец, неговата идентичност, но тя винаги е съобразена с някои други неща.
- Как съчетавате живописта и стенописите?
- Не ги съчетавам, даже ги диференцирам. Това са две различни полета и не искам едното да влияе на другото, най-малкото защото при този контакт винаги има ощетена страна. Не искам в живописта си да робувам на стереотипите, които малко или много стенописта налага. Аз съм експресивен живописец и дори нямам в картините си реминисценция от църковните си творби; искам да ги унифицирам като абсолютно самостойни звена. В мен има двама художници, както се казва. Понякога и трима – когато правя рисунки, графики и т. н.
- А когато преподавате?
- О, това е много задължаващо. Всъщност преподавателската професия е може би най-хуманното нещо, което се практикува от един художник. Той трябва да синтезира цялата си художествена култура и да я поднесе по най-достъпния начин, а невинаги е така, защото все пак говорим на различни езици различните поколения. То той е длъжен всичко, което носи като потенциал, да го предаде абсолютно искрено и без да крие нищо. Това е моралният императив на един творец преподавател – да не задържа нищо. Неслучайно са казали, че учителят е щастлив, когато ученикът го задмине, и е така наистина. Аз съм чувал и обратните аргументи, че в един момент учителят може да се обезличи, когато част от неговите наследници стават негови епигони, но няма как да не е така, те го следват. Обаче винаги съм цитирал едно нещо, което е показателно: „Една запалена свещ в църквата, когато я обградиш с други запалени свещи, нищо от нейният блясък не изчезва, по-скоро светлината става много по-плътна и наситена“. Аз съм правил много общи проекти със студенти и винаги съм много щастлив.
- За Вас работата на художника рутина и постоянство ли е, или зависи изцяло от вдъхновението?
- И двете. Звучи много кинематографично, когато един творец стои и чака музата си. За мен артистът, щом отвори вратата на ателието си, трябва да ѝ каже: „Влизай, влизай веднага, заповядай, ти ми трябваш за днес!“. Аз не искам това да се превръща във фабричен продукт, но то е въпрос на вътрешна организация и психологическа нагласа – трябва винаги да си готов за работа. Както казах, като влезеш в ателието, музата трябва да е там. В процеса на работа ми се отключват странични когнитивни канали, а понякога, правейки творбата, тя ми подсказва за нещо странично, алтернативен прочит на това, което правя. Имаше интересно изказване на Паул Клее от академията „Баухаус“ в една от лекциите му за съвременния живописец. Когато той гради абстрактна картина, това е като строенето на една стена – слагаш първа, втора тухла, мажеш с хоросан, а ако започне да залита стената, отиваш и подпираш с друга тухла. Така се прави композицията, тя ти подсказва понякога къде точно трябва и какво да сложиш. При стенописните проекти обаче всичко е по-аналитично и организирано. Трябва да си феноменален, директен, честен.
- Как достигнахте до идеята за свръхчовека, която беше тема на изложбата Ви в галерия „Видима“?
- Синкретично, изхождайки от няколко различни позиции – на теоретик, на четящ проза, на човек, занимаващ се с църковно изкуство, защото малко или много съм замесил и създателя, който при мен е Колю Фичето. Уста означава майстор. Но освен това значи и професор на арабски. Проектирах неща, характерни за човека със свръхволя, който абсолютно алтруистично предоставя труда, волята си и сътворението на хората. Проектирах го върху един обозрим и познаваем образ, за мен една от най-големите възрожденски фигури – Колю Фичето. И то неслучайно – доколкото знам, той не е бил много комуникативен, не е писал нищо, дори не е фотографиран. Той няма никаква суета, но живее чрез творбите си. Специално в изложбата го бях изобразил като един гигантски титан, който държи в ръце създаденото от него, в минималистичен модел неговите прочути мостове. А мостът, разбира се, освен че свързва две територии, той е и метафора за свързване на две епохи, две пространства, два характера, това е протегнатата ръка между хората. Свръхчовекът е от Ницше, който казва: „човек ще стане такъв, какъвто иска да стане“. Неговите болезнени амбиции понякога превишават възможностите му. Тук исках да направя паралела дори между Изтока и Запада чрез Ницше (много идеен, но вербален) и нашия майстор (неговата реч е в неговите ръце).
- И двамата създават много...
- Да, съзиданието е най-висшата форма на обществената дейност. Първо, за да създадеш нещо, ти трябва да си подготвен. Тоест трябва да имаш познания, общата ти култура трябва да е на много високо ниво. Но за да не я задържаш за себе си, ти създаваш, съзидаш нещо и го предоставяш на хората. Това е висша форма на емпатия, алтруизъм.
- Това важи и за преподаването…
- Винаги едното се екстраполира в другото. Това, което създаваш, без да искаш го пренасяш като поведенчески модел, докато преподаваш, дори несъзнателно. Това е характерът, личността. Впрочем художникът е много уязвимо същество, много наранимо и чувствително. Това според мен са основните психологически категории на личностното – тази чувствителност.
- Докато гледах картините Ви, особено тези, изобразяващи мостове, се сетих за известния цитат от Ницшевата „Тъй рече Заратустра“: „Човекът е въже, опънато между звяра и свръхчовека – въже над пропаст“. Той има ли връзка с Вашето изкуство?
- Да, има. Човекът е мост между култури, територии. Винаги съм отъждествявал моста с един прострян между два бряга човек, крепящ се на ноктите на ръцете и на краката си. През него преминават токове, нещо става, но освен всичко друго той е и своеобразен път, релси, по които вървят локомотивни пътища. Чрез него се осъществява връзката между световете. Неслучайно Мойсей е мост между два етноса, две култури и успява да се наложи дори над природните стихии, тоест над морето. Разполовява го и това вече е мост с обратен знак – но все пак мост между старото статукво на евреите като робска нация и свободата им. Между другото, аз в момента правя голяма серия от картини на мостове малък формат. По някакъв начин извадих главния си герой Колю Фичето и остана неговото творение. Но зад това подсъзнателно, някъде в дъното на пространството, е неговата душа, душата на твореца. Не са мостове само на Колю Фичето, а мостове във всякакъв смисъл. Не съм открил топлата вода. Най-малкото, като погледнем банкнотите в еврозоната, всички са мостове. Та, продължавам тази серия. Мостът като конструкция е нещо уникално. В стенописта, монументалните изкуства говорим за архитектоника, тоест това, че една композиция не може да функционира, ако няма носени и носещи части, структурно здраво трябва да издържа в пространството. Мостът е олицетворение на това. Простички неща са, но те великите неща са прости.
- Толкова смисли има в образа на моста.
- Ако се задълбочи човек, и в най-простите неща вижда космически измерения и проблеми. Въпрос е на философски прочит. Три точки определят една равнина. Трикраките столчета неслучайно са трикраки. Те са винаги в една равнина и никога не се клатят. Ако сложим четвърти крак вече… Отиваме от най-сложните конструкции към трите точки.
- Колю Фичето е изобразен като свръхчовека във Вашите картини. Достигнал ли е той този идеал?
- Той не го е търсил като идеал. А и тълкуването на свръхчовека е двояко – в един момент той е висшият егоист, който иска да подчини всичко, от друга страна това е висшият разум и човекът със свободна воля, който я предоставя на хората.
- А човечеството ще достигне ли образа на свръхчовека?
- Не искам и да си го помислям. Това вече е фундаментално болна амбиция. Дано да е на по-малко хора, но когато тя се превърне в амбиция на човечеството да достигне и да надмине създателя си, тогава стигаме до третия апокалипсис. Нека да бъдем по-смирени.
- Имаше и част от изложбата Ви, свързана с маймуни. Те как са свързани с темата?
- Първата тема, която изследвах, беше еволюционното развитие, и то в четири думи: „маймуна“, „човек“, „свръхчовек“ и „маймуна“ – вечният кръговрат. В първа, втора и трета част се замесва маймуната, така че нямаше как да я прескоча. Това беше една много забавна поредица всъщност, която на пръв поглед е наративна – маймуни във всякакви привнесени човешки състояния и привнесени професии. Имаше трите мъжки и женски певчески гласа, диригент и корепетитор в различни състояния. И Дарвин беше замесен и как да не е, след като теорията на естествения произход е негова, а маймуната там е основна. От маймуната респективно отиваме към човека, а след него е свръхчовекът. Така се получи еволюционно изследване на човека.
Opmerkingen