Проф. дпн Пламен Легкоступ е български художник и учен, автор на различни трудове в сферата на изобразителното изкуство и педагогиката. Ректор на Великотърновския университет в периода 2007 – 2015 г. Гостува на галерия "Видима" в началото на 2023 г.
ВИЗИТКА
Любима книга – „Портретът на Дориан Грей“
Любим художествен стил – Плам Арт!
Най-въздействащият цвят – червеният
Любим артист - Марлон Брандо
Любимо място за рисуване – ателието ми в Арбанаси
Любима историческа епоха – от 1959 г. насам
Емоцията, която носят творбите му – радост
Как се описва с 3 думи – Много голям пич!
Какво се крие зад интересната Ви фамилия?
Тази фамилия съм получил от дядо ми Гавраил Тирентиевич Легкоступ. Той идва в България, жени се за българка, после се ражда баща ми. За добро или за лошо се е установил във Велико Търново, а не в Париж, както някои други представители на бялата емиграция. Оттам идва българския клон в рода ни, който води началото си от времето на Екатерина II, когато княз Потьомкин Таврический тръгва да приобщава казачеството, за да може да защитава границите на Всерусийската империя и на 57 казашки атамани и старейшини дават благородническо звание. Между тези фамилии е и Легкоступ.
Но на въпроса – това е фамилия, която води началото си от прякор. Казашките прякори в по-голямата си част се отличават със своето разнообразие и оригиналност. Много от тях са получени от външни характеристики - черти на характера, житейски обстоятелства или в резултат на някакъв конкретен случай. За своя ум казакът получава прякора „Головатый“, смелостта е отбелязана с името „Волкорез“, а важните качества на воин-разузнавач са оценени, например, с прякор като Легкоступ. До началото на 20-ти век казашките прякори не винаги са били наследявани. Освен това, един казак можел да има още няколко прозвища. Редът по този въпрос е установен с указ от 1904 г., според който „децата на казаците трябва да бъдат записани в регистрите на станицата (населеното място), запазвайки техните фамилни имена завинаги, без промяна“. От този момент нататък казашкият прякор Легкоступ се превръща в документирано фамилно име.
Като се заровим в етимологията на думата Легкоступ откриваме доста интересни факти. Единият е свързан с казаците-характерники. Когато трябвало да решат важни задачи - било то лечение, ръкопашен бой и други, те влизали в състоянието наречено СПАС. В него човек се движи, мисли в пъти по-бързо от другите и така става „невидим“ – тази практика е наречена ЛЕГКОСТУП. Още нещо - една от древноказашките психофизически и психоенергийни системи се нарича Легкоступ (най-простият начин за повдигане на тялото с усилието на мисълта), т.е. означава и древна шаманска техника, която на съвременен език може да се преведе като „левитация“.
Много ми е добре с тази фамилия - като артистичен човек, не е имало нужда да си търся псевдоним, не е често срещана, а и навярно съм получил нещо в наследство от предците ми.
Защо рисувате точно риби, при това летящи?
Вярно е, рибите са запазена марка в творчеството ми. Често ме питат защо рисувам точно риби, а не хора? Трудно и дълго е за обяснение, затова извиквам на помощ моето чувство за хумор и отговарям: „Защото човекът може да се познае в платното и да се обиди, а рибата си мълчи, дори и да се познае“, но всъщност те разказват много, въпреки че са мълчаливи. Говорят уж за историята, а пречупват човешките взаимоотношения през погледа на съвременниците ни. Всяка една риба е и притча, заплувала нанякъде, носи нещо на гърба си, среща друга риба или костенурка. Една от най-известните филмови песни на Горан Брегович е ,,Катафалката“ от филма на Кустурица ,,Аризонска мечта“. Тя завършва с гениалния стих: ,,Рибата е няма. Защото рибата знае всичко.“
Иначе препоръчвам един текст, в който още през 1994 г. проф. Иван Станков е усетил, обяснил и описал защо рибата е един от основните мотиви в картините ми. Ще си позволя да цитирам част от текста: „Живял някога на тоя свят един човек, сиромах като нас. Но богата била душата му. Леко стъпвал, усмихвал се на всички твари, дори на самия живот се усмихвал… И много хора искали да го имат за приятел, защото си мислели, че той няма кахъри. А покрай него и те няма да имат. Ала истината била друга. Този човек имал една болка и една утеха. Болестта му била рядко срещана и неизлечима – болели го хората, както казвал някакъв руски писател. Голямата му утеха пък била рисуването. И той започнал да рисува болката си. В началото я изобразявал като хора, като човеци, в черно и бяло предимно. Те били странни и приличали досущ на болката му. После обаче хората започнали да не му стигат, не можели да изразят онова, което той чувствал. И започнал да мисли с какво да ги замени. Да направим така, че околните да не търсят да се разпознават в рисунките му, а да се познаят. И да не казват тоя прилича на мен, но да викат вкупом „Ето това сме ние“. А виждал как всички хора по света крещят все по-едновременно, как цели народи все по-взаимно си скубят косите, кълнейки един на друг майките си и как в цялата тая дунанма никой никого не чува. „Щом хората не се чуват – умозаключил той, – то значи че и не си говорят.“ И като решил да замести човека с някоя друга твар безсловесна, спрял се на рибата. Заразказвал наляво и надясно с картините си притчата за човека-риба. Той виждал едни от хората си да извеждат рода си от рибата, други с нейния знак да отбелязват боговете си, чувал как хората се оплаквали, че се чувстват като риби на сухо, че обществото минало изцяло на зелен хайвер и чакало някой да го нахрани с две риби. Та се надявал повече хора да разберат неговата притча за човека, но понеже човекът – това е целият живот, решил да нарисува върху рибите и самият живот. И започнал да тъкми върху им безбройни парчета, отлюспени от живота. Каквото парче срещнел из улиците, тутакси го пускал да влезе в картината и да възседне рибата.“ …
Е, първите риби, които нарисувах са от 1989 година, а от времето на горния текст минаха 30 години и започнах да търся друго поле за изява на моите риби, защото земята и водата взеха да ни отесняват. Така се появиха и летящите риби, пък и не само…
Как се заражда у вас една идея за картина?
Не става изведнъж и няма готова рецепта за това. Понякога сънувам картината, друг път идеята се заражда от външен дразнител – литературен текст, друга картина, разговор и т.н., от които асоциирам някаква различна, моя идея. В някои случаи се налага да я измислям, защото получавам поръчка, напр. един колекционер искаше да му нарисувам в моята стилистика кукери – изненадах се от себе си. От време на време, в процеса на работа променям замисъла си и се получава нещо различно от замисленото. Е, творческото ми вдъхновение идва и по нормалния начин - от красотата в природата, в човешките взаимоотношения, но понякога получавам проникновение и от отрицателните прояви на хората, от политическия и социалния живот, защото в човешкото битие нищо не е нито черно, нито бяло. Винаги се стремя с творчеството си да радвам очите, душите и възприятията на хората с топли, ярки цветове, а не с тягостни сюжети и гами.
Как решавате дали ще я създадете с цветове върху платно, или като графика?
Още от студентската скамейка получих прозрение, че художниците не трябва да се делят на живописци, графици, скулптори, а на можещи и не можещи и, че уменията, придобити при работата в различните видове изкуства, взаимно допълват, развиват и обогатяват изразните им средства. Завърших графика, след това започнах да правя живописни творби, че и няколко скулптури. По този начин разнообразявам техниките и ги използвам и в живописта, и в графиката, а това от своя страна поддържа и провокира интереса ми към крайния творчески продукт.
В един период от живота ми, когато бях доста зает с административна работа, се отдадох на компютърната графика. Открих доста интересни възможности, които впоследствие започнах да прилагам в традиционната графика, а и в живописта.
Всеки вид изкуство носи своето очарование, но графиката дава възможност за тиражиране на творбите и шанс те да достигнат до повече хора.
Какви теми разглеждате в творчеството си?
В творчеството си търся днешния философски и визуален образ на старите притчи под формата на средновековни градове, античните натюрморти, митични риби, костенурки, както и комбинация между тях – риби-градове, кораби-риби и т.н. Тематично това са творби от няколко големи цикъла, по които работя отдавна – „Риби“, „Средновековни градове“, „Антични съдове“, които след 2015 година обогатих с нови сюжети, вдъхновени от китайската история и митология – в изображенията са вплетени дракони, костенурки, пагоди, характерни китайски съдове и т.н.
Едно от основните тематични направления в творчеството ми е рибата, изградена от цветни петна, изпълващи изображението като пъстра мозайка – по нея са „накацали“ сгради, църкви, пагоди – ту притиснати една в друга от уплаха, ту царствено разположили се върху гърба на рибата, ту проточили се в безкрайно шествие. Рибите ми са цветният живот и никога не са само това, което са – облечени в своите „водни“ дрехи, те се променят всеки миг от светлината, затова предпочитам чрез тях да покажа играещия си свят, чието спасение е именно в играта.
При другия голям цикъл в творчеството ми – „Антични находки“, живописните натюрморти реално връщат формата на разтрошените гърнета, стомни, амфори, чинии, но всяка от счупените части има вече свой облик, а съдовете въздействат естетически, но са израз и на философия, според която миналото не се възстановява такова, каквото е било, а само се проектира в друго, ново и различно съзнание.
В търсене на индивидуалния си стил съм преосмислял иконата и миниатюрата. Забелязах, че при изписване на сградите старите майстори активират сводовете, кулите, вратите, прозорците – някои от които са дори в злато, и така отварят архитектурното пространство към зрителя. Ето защо се насочих към архитектурния детайл и го превърнах в център на живописните си платна, като съчетавам сакралното звучене на църквите с цветния смях на къщите, избягвам строгата геометричност и в топли овали постигам внушението на градския пейзаж. Това е характерно за творбите от друг голям мой цикъл, наречен „Средновековни пейзажи“.
Следващ мой цикъл картини, вдъхновен изцяло от впечатленията ми от Китай и съвременните тенденции за развитие на взаимоотношенията между КНР и останалия свят, се нарича „Пътя на коприната“. В тях древният път на коприната е представен чрез различни образи и символи. За да е достоверно посланието ми към зрителя, съм се запознал с различни исторически източници – литературни и визуални, включително и древни карти на „Пътя на коприната“, като условно са изобразени някои от възловите точки по древния път на коприната, започвайки от началната му точка – Сиан (Xi’an) или наричан тогава Чан‘ан (Chang’an) и се стигне до Константинопол (Constantinople), днешния Истанбул.
Картините ми са като експлозия от багри, фигури, символи и провокират наблюдателя към размисъл
Как достигнахте до оригиналния си стил?
Художествената концепция на определен автор е от изключителна важност за оформянето на неговия стил, затова съм се стремил да си създам във времето свой собствен, оригинален, който да ме прави разпознаваем художник. Понякога, като ме питат в какъв стил рисувам, шеговито заявявам – в стил Плам Арт. Но за да се стигне до там, художникът трябва да е човек с разнородни интереси, с широки познания, с богата обща култура, ерудиран. Много пъти преди да седна пред платното, чета различна литература - художествена, научна, историческа, трупам познания, за да попълня знанията си. Опитал съм се по своеобразен начин да осмисля декоративизма на формата, цвета и орнамента – елементи, които имат важно значение за българското изобразително изкуство, а средновековните български миниатюри и икони, стенописите, шевиците и родопските халища, керамиката и резбата върху камък и дърво са историческата основа, върху чиято интерпретация съм формирал стилистиката на изразните средства в моето творчество, докато тематичният ми избор е вдъхновен, в голяма степен, от българската средновековна архитектура и обредност.
Владеенето на рисунката и прецизното използване на акрилната техника постепенно изкристализираха в една характерна стилистика, в която се съчетават класическата фигуративност, чистите декоративни цветове и архитектоничните форми, понякога стигащи до абстрактност, докато цветовият ритъм е изграден от интензивността на чистите тонове от целия спектър.
Кои са любимите Ви художници?
Когато се явявах на изпит по английски език (1989 г.), преподавателят от Института за чуждестранни студенти, където карах шестмесечен интензивен курс, ми зададе въпроса: "Which artist do you like the most?" („Кой художник харесваш най-много?“). Забавих се с отговора, защото се зачудих кого харесвам всъщност. Той помисли, че не съм разбрал въпроса и го повтори. Тогава му казах: "Salvador Dali died, Picasso - too! I like myself only!” („Салвадор Дали почина, Пикасо – също! Аз харесвам само себе си!“) Какво да правя, като съм шегаджия!
Естествено, имам любими художници, от които съм се учил и все още го правя. Такива са Густав Климт (на немски: Gustav Klimt), Фриденсра̀йх Хундертва̀сер (на немски: Friedensreich Regentag Dunkelbunt Hundertwasser), Йеронимус Бош (на нидерландски: Jeroen Bosch), Никола Хаджитанев, Спиридон Спиридонов, Любен Диманов, вуйчо ми Ганчо Карабаджаков и т.н. Много са авторите, от които може да се „купи“ нещо и които радват окото ми!
Какво смятате за твърдението, че изкуството отразява действителността?
Една популярна дефиниция определя изкуството като „субективно отражение на обективната действителност“. Картината не е фотографско копие на действителността, а и няма смисъл да бъде, защото къде, къде по-лесно е да се фотографира нещо. Но се стремя тя да бъде фактологически достоверна, въпреки че има и определена доза творческа фантазия. Забелязал съм, че най-лесно се възприемат натюрмортите, пейзажите, реалистичните изображения, навярно защото са най-близко до първообраза им в действителността.
Споменах, че в мои творби условно са изобразени някои от възловите точки по древния път на коприната. Казвам условно, защото картината не е фотографско изображение на природните и архитектурни обекти, а и няма как да бъде, но това не означава, че не съм търсил опора в конкретни исторически артефакти, чрез които да внуша определена достоверност при изобразяването на античните и средновековни градове.
За моите картини съм чувал: „Стои закачено платното на стената и всеки път като го погледнем, виждаме различни детайли, образи..”. И всеки тълкува по свой начин това, което съм изобразил, което всъщност е моето кредо.
Много пъти ми се е налагало да обяснявам защо предпочитам ярките, декоративни, предимно топли цветове, а не използвам тъмни, сиви гами, за да изразя това, което чувствам – нима винаги съм радостен и щастлив? Смятам, че художниците сме призвани да радваме хората, които и без друго имат тежки и тягостни моменти в живота си, а и според Оскар Уайлд, изкуството никога не казва истината за времето, в което е създадено. От древногръцките скулптури оставаме с впечатлението, че гъркините са прекрасни същества, а Аристофан ни казва, че „те са дебели и свадливи“ – ето защо се старая картините ми да носят онази празничност, която едва ли ще ни напомня, че сме нервни, тъжни и измъчени, може точно заради тези цветове картините ми да предизвикват интерес и да се запомнят.
Прочетох, че сте били ръководител на катедра „Историческо и практическо богословие“. Какви роли заема религията във Вашите произведения?
Наистина, неведоми са пътищата Господни – за две години минах и по този път, но интересът ми към религията е много преди това. Баща ми работеше в Националния институт за паметници на културата и съм имал възможност да разглеждам много църкви, манастири и т.н., а в къщи идваха много художници, скулптори, историци, архитекти. Още като студент четох Библията, защото без тези знания трудно може да се разбере средновековното и ренесансовото изкуство, пък и съм роден в Богоспасният Търновград.
Тръгвайки от богомилските легенди и старобългарските апокрифи, визуализирани в различни графични техники, постепенно избистрих своя собствена тематична концепция в естетиката на живописния изказ, а във фронталните композиции, с обратна перспектива върху равен, често позлатен фон, личат уроците на старите майстори-иконописци.
С една дума – ролята на религията в моите творби е значима.
Разбрах също, че сте главен съветник към Централата на Ханбан/ Институт „Конфуций“ – Пекин. Каква е връзката Ви с китайската култура и език?
Това, което създадохме, когато бях ректор на великотърновския университет като контакти с Китай, не е никак малко. През 2012 г. разкрихме Институт „Конфуций”. Той действа активно, реализират се много прояви, свързани с Китай. Идват доброволци, наши студенти ходят там на стажове. В края на 2015 г. бях удостоен със званието „Главен съветник в централата на Институт “Конфуций” в Пекин. Тази позиция отваря много врати в Китай. Като ректор подписах договори за сътрудничество с престижна академия в Шанхай, която подготвя дипломатически и партийни кадри (в Китай има четири такива учебни заведения и тази академия е с огромен потенциал), с Пекинския университет за езици и култура (BLCU), където по-късно работихме.
Със съпругата ми, която е китаист, между 2015 и 2019 година живяхме и работихме доста време в Китай. Имах възможност да се запозная от първо лице с китайската култура и философия, да завърша интензивен тримесечен курс по китайски език, както се казва – да пия вода от извора. Запознах се с много и интересни хора. За времето, прекарано там съм нарисувал близо 70 картини с различни размери – от 300 на 120 см до 20 на 20 см. Ангажиментите ми бяха доста – илюстрации и писане на учебници, проекти за оформяне на изложбени площи, изложби и т.н. Това са само част от „сладките“ трудности, „сладки“, защото приемам тази дейност за игра, в която създавам приказки от действия и изображения, а изкуството ме учи да преодолявам трудностите с шега - да се наслаждавам на измислянето на идеята, на самия творчески акт, на създаването на картината, на отзвука, който тя има впоследствие.
От края на 2012 година досега съм участвал в осем изложби в Китай, от които три самостоятелни – дали са много или малко ще покаже времето, но ми се иска да имам възможност да нарисувам още картини и направя и други изложби. Мечтая си за една изложба, която да нарека „Китайски притчи“, защото притчата е кратък нравоучителен разказ, от който може да извлече поука и се надявам всеки да намери интересното за себе си и повече хора в България, а и в други страни, да разберат Китай и неговата древна и съвременна философия и култура.
Автор сте на много учебници по Изобразително изкуство за различни класове. Какъв е процесът на съставяне на един учебник?
Да, съавтор съм на учебници по изобразително изкуство за началното училище. От 2002 година правим учебници. Това е един дълъг и напрегнат процес, който обикновено трябва да се осъществи за кратко време, защото някой винаги за нещо бърза. Първо трябва да се изгради добър екип от педагози, психолози, художници, учители. След това да се анализират програмите на МОН по изобразително изкуство, а и по другите предмети, за да се проследят възможностите за интегриране на учебния материал, да се изготви концепция за всеки един клас. После се навлиза в конкретиката на всеки един урок, подбират се подходящи за онагледяване творби, вкл. и на деца. Всеки учебник и книга за учителя се правят на хартиен и електронен носител. След няколко редакции на материалите учебниците влизат за рецензиране и когато бъдат одобрени от МОН, започва рекламирането им. Доста продължителна и трудоемка дейност, осеяна с много подводни камъни! Но пък е приятно, когато децата или внучетата на някои приятели те разпознаят като човека, по чиито учебници учат.
Слушате ли музика, докато рисувате? Каква?
Да, непрекъснато слушам музика, докато рисувам. Не ми пречи, а ми помага. Обичам руски романси, френски шансони, италиански канцонети, рок, джаз, дори класика. От малък съм почитател на Булат Окуджава и Владимир Висоцки. Притежавам почти всички плочи на Висоцки, както и колекция от 22 CD-та с изпълненията му, която си донесох от Москва. Обичам да слушам Шифутински, Розенбаум, Жо Дасен, Челентано, Луис Армстронг, Клайдерман…
Какво можете да разкажете за новоиздадения си сборник?
Те, всъщност, са два!
Поканих 13-ет автори - журналисти, с които във времето съм работил и същевременно да пишат поезия, разкази, проза и т.н. да реализират идеята ми за словесно творчество, вдъхновено от мои творби, експонирани в изложбата ми „5 от 65“ през април тази година. Целта беше да се визуализира връзката, синтезът между изобразителното изкуство и словото.
Така на бял свят се появи сборника ОБРАЗИ И СЛОВА. МЕЖДУ ЧЕТКАТА И ПЕРОТО, в който са включени 16 стихотворения, 4 разказа и една песен, като известният филмов режисьор проф. Станимир Трифонов написа предговор, наречен „Вместо предговор и мемоар". Книжното тяло беше представено на вернисажа на изложбата.
По повод на 65-годишнината ми беше организирана кръгла маса под надслов „ИЗКУСТВО, ТВОРЧЕСТВО, ВЪЗПИТАНИЕ. МЕЖДУ ЧЕТКАТА И ПЕРОТО.“ Свои разработки, които бяха включени в сборник, изпратиха 35 колеги от СУ „Климент Охридски“, ПУ „Паисий Хилендарски“, ШУ „Епископ Константин Преславски“, БУ „Проф. д-р Асен Златаров“ и , естествено, от ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“.
Така се появи изданието ИЗКУСТВО, ТВОРЧЕСТВО, ВЪЗПИТАНИЕ. МЕЖДУ ЧЕТКАТА И ПЕРОТО, в което са включени научни разработки, свързани с темата на кръглата маса, посветена на моята скромна особа. То беше представено по време на кръглата маса на 5-и април 2024 година.
Оказа се, че в стремежа си да разнообразя представянето на моето творчество се стигна до четири събития, обединени в един общ проект, наречен МЕЖДУ ЧЕТКАТА И ПЕРОТО - създаване на изложба, на две печатни издания и кръгла маса.
Идентичността на този проект и неговата неповторимост са свързани с моето художествено и научно творчество, защото, както знаем, всеки творец носи своята уникалност. Още повече, че именно то обединява синергията на останалите участници в проекта – поети, писатели, учени, сами по себе си носещи своята специфична аура.
Каква емоция остана във Вас след изложбата Ви в галерия „Видима”?
Изложбата остави у мен доста положителни емоции и то не само с факта, че с нея официално стартира дейността на галерията за 2023 г. Самата дата, на която я открихме (14 февруари) носи определен емоционален заряд. Затова и експозицията беше наречена „Многоликият 14-ти“ - обикновено когато човек чуе за тази дата се сеща за Деня на лозаря (Трифон Зарезан) или за Деня на влюбените Св. Валентин. Но на този ден е и Успението на св. Кирил Славянобългарски, и денят на археолога, и още други празници.
В прекрасното експозиционно пространство се създаде чудесна атмосфера и настроение. Освен многобройните приятели на галерията от Севлиево дойдоха и доста мои приятели, колеги и почитатели. Чак аз самият се изненадах! Залата просто се „пукаше по шевовете“
Използвам случая да изкажа още веднъж своите благодарности към собствениците, към персонала на тази прекрасна галерия и лично на г-н Сава Христов за празника, който организираха!
Comments