"Започнах да събирам графики, рисунки, колажи, живопис, скулптура и в един момент разбрах, че работите, които аз събирам, са тези, които бих направил, но никога няма да направя."
Любима книга – „1984“, Джордж Оруел
Любим художествен стил – попарт
Най-въздействащият цвят според него – жълто
Любим артист – Такаши Мураками
Любимо място за рисуване – ателието ми
Емоцията, която носят творбите му – радост
Как се описва с 3 думи – креативен, работлив, последователен
Целият разговор можете да чуете тук.
- В много интервюта споделяш, че псевдонимът ти Кокимото идва от името, с което са те наричали приятелите ти – Коки – плюс любовта ти към японската култура. Но все пак кой е Калоян Илиев и кой е Кокимото? Допълват ли се, или точно обратното?
- Калоян Илиев е име, което много харесвам и се радвам, че са ме кръстили по този начин, Калоян, което означава и „хубав Иван“ от старогръцки. Обаче още като студент (аз 2002 година влязох във Факултета по изобразителни изкуства във Велико Търново и тогава не всеки имаше компютър и интернет и трябваше да отидеш в някой клуб), като напишеш „Калоян Илиев“, ти излизаха един моторен състезател, един известен мениджър и примерно още някой. Но това мен не ме устройваше – да не излизам първи, когато ме потърсиш – и си казах: „Трябва нещо повече“. Понеже аз съм завършил средното си образование в Икономическия техникум във Варна – „Стопански мениджмънт“, казах си: „На мен ми трябва маркетингова стратегия, нещо, което, като го чуеш, да се сещаш за мен“. И в началото започнах с „Калоян Илиев – Кокимото“, за да не е рязко така изведнъж „Кокимото“, което е нещо повече от просто псевдоним, който аз самия съм си измислил, за да подсиля ефекта от Калоян Илиев, което съм аз. Кокимото е моето алтер его. Това беше стратегията ми: да е нещо запомнящо се, характерно, силно и дори да буди у хората, които няма да ме вземат на сериозно, насмешка. Те ще казват „Кикимото“, „Микитото“, ще си измислят всякакви простотии, които ще показват само безсилието да приемат това, което е явно и безапелационно. И то е, че нямам аналог. Това, което обаче е интересно, е, че впоследствие разбрах, че има Кокимото Мишима, което е едно азиатче от португалския сериал „Карусел“. Осъзнах, че не съм само аз Кокимото. Даже затова във фен страниците си във Фейсбук имам страшно много португалчета деца фенове, които са фенове на Кокимото и просто като го търсят, много често им излизам аз освен въпросният Кокимото Мишима, което е пораснало дете, но образът му е останал някъде там, като едно азиатче от сериала „Карусел“.
- Всъщност може са се вдъхновили за името от теб.
- Да, възможно е. Някой са ми казвали, че сериалът е отпреди да го измисля, въпреки че, правейки проучването си, установих, че съм само аз – единствен и неповторим. Някой ме пита дори на японски какво значи това. Нищо не значи, просто е име, което на мен много ми допадна. Впоследствие дори Калоян Илиев остана на заден план, а Кокимото се открои като име.
- Забелязах, че в много творби вмъкваш своите собствени очи. Каква е идеята зад това решение?
- Както споменах по-рано, Кокимото е моето алтер его, всъщност той има образ, character design, типаж, характер, герой или антигерой. Аз не се възприемам като герой, защото героите имат свръхспособности. Аз съм по-скоро антигерой, който е важен за всяка лирическа история. Така че Кокимото е нещо такова. Той е „получовек-полукотка в полусвят“. Така съм го измислил. Малко по габровски дори. Много обичам котки. Мога да се нарека и анималист – човек, който рисува животни. За себе си съм избрал да бъда нещо като котка, приличаща на човек. Оттам се разбира, че е човек, заради моите очи. А „полусвят“ е, защото е на ръба между въображаемия и реалния свят. И това е моят герой Кокимото.
- Освен него в творбите ти много често се среща и червеят Кидо. Каква е символиката зад него?
- Той се роди в Търново. Докато бях студент, работех една-две години с първия ми персонален компютър. В един момент спря да работи и се оказа, че нямам антивирусна програма и той е пълен с вируси. Извиках специалист, той изтри всички вируси. Остана само една зловредна компютърна програма тип червей, който се е размножил до такава степен в харддиска, че не може да се изтрие, защото с неговото ликвидиране ще се изтрие и всичката ми информация. Може само да се затвори в клетка и да се постави под карантина. След като извършихме това действие, за да го ограничим, аз продължих да работя с този компютър, да живея с този червей в клетка, и осъзнах по-късно, че това е моят домашен любимец. Той седи някъде там в компютъра ми в клетка, подобно на канарче или рибка в аквариум. Проверих откъде идва червеят, проверих оригиналното му име – NetWorm.Win32.Kido. Като създателят е вложил в самото наименование на тази зловредна компютърна програма тип червей да се казва Kido. А Kido от санскритски значи „енергиен път“. Както айкидото значи „да поемеш по енергийния път“. И аз реших това червейче, което измислих като герой, моя домашен любимец, да го нарисувам, да му създам образ и така, както то си е проправило в действителността енергиен път в моя компютър, така и чрез моето съзнание, подсъзнание и въображение то да си проправи път в моите произведения. И в един момент то се превърна в един от основните ми типажи след алтер егото ми. Така го измислих и така и до ден-днешен продължавам да си го рисувам, като първоначално той беше бял на сигналножълти точки, после стана жълт на черни точки по подобие на тиквите на Яой Кусама, моя любима художничка. Все пак той, преминавайки образно от едно нещо в друго, малко или много като един хамелеон приема различни образи, шарки. И така той просто взе шарката, защото е нещо като invader, прогресира, развива се.
- Както всеки артист, както ти самият се развиваш…
- Да, дори Кокимото, тази полукотка-получовек, и той се развива. В началото беше с моите очи, впоследствие спрях да слагам очите, защото стана ясно кой точно е той и нямаше нужда да правя тази връзка с мен.
- Кои са другите моменти от живота ти, които смяташ, че най-много са повлияли на творчеството ти?
- На първо място е детството ми. Роден съм в 79-та, през 89-та примерно нямаше кой знае какво на пазара. Магазините бяха доста сиви и мрачни, но имаше едни места, наречени Корекоми, обратното на универсалните ни магазини, където наистина нямаше абсолютно нищо. В Корекома можеше да се намерят много хубави неща, стоки. Аз бях много впечатлен от една Нова година, когато родителите ми ми подариха картон шоколадови яйца в момент, когато ги нямаше свободно, имаше ги само в Корекома. Това шоколадово яйце Kinder Surprise по-късно си го татуирах. Стана ми обект, подобно на Анди Уорхол, който взима една супа „Кембъл“ или един банан, или едни телчета „Брило“. Така и аз, като артист, който обожава попарта, имах нужда от нещо, което никой до момента не е експлоатирал, и си казах, че шоколадовото яйце, или корекомското, както ние му викаме, е идеален символ, обект. А и впоследствие ми хрумна, че то всъщност може да стане Kokimoto Surprise, което изцяло обяснява това, което аз правя. Начинът, по който го правя, ме характеризира като художник, артист, свързан е с детството ми, с израстването ми, с многопластовата ми същност, с тази изненада, до която достигаш. И така си казах, че това е много силен символ. И продължих да го развивам и до ден-днешен го продължавам като проект. Не една или две изложби съм открил с този символ.
- Изненадата ли търсиш в погледите на хората, които идват на твоите изложби?
- „Търся“ е силно казано. Това би ме зарадвало, когато хората се зарадват, изненадат от това, което видят. Но по-скоро това, което правя, е начин да изразя себе си. От там нататък би било смело да кажа, че не ме вълнува какво си мислят хората, но е важно наистина усещането. Моментът на изненада е плюс.
- Специализирал си в Полша, правил си изложби в Белгия и Дания, но все пак днес си тук. Защо? Какво те връща тук?
- По-скоро нищо не ме е отдалечавало. Аз винаги съм се чувствал на мястото си тук. И съм от хората, които знаят, че мисията им е да направят връзка между миналото и настоящето. А тази връзка не мога да я направя, живеейки някъде другаде. Баща ми е от София, майка ми е от Варна. Роден съм и съм израснал във Варна. Въпреки че съм много активен из страната и по целия свят, все пак базата ми е във Варна. Аз, присъствайки в този град със всичко, което правя, отстоявайки позицията си, затвърждавам това, което съм, това, което трябва да оставя, това, което трябва да съхраня, тази връзка, която трябва да направя. И това наистина го смятам за важно и силно. Това е причината, заради която не съм избрал да живея някъде другаде. Да, като всеки съвременен човек обичам да пътувам. Първоначално нямах такова желание, но впоследствие видях какво бих изпуснал, ако не го правя, така че съм отворен за всичко ново. Това може да се види и в произведенията, които колекционирам, те са не само на български художници, а на творци от цял свят. В момента най-ценно ми е да отида да видя някоя изложба лично, да се докосна до това, което прави съответният артист, да се сдобия с негови произведения.
- Какво е колекционирането за теб?
- Аз от бебе, може да се каже, от несъзнателната си възраст още все нещо събирам. Винаги съм събирал значки, марки, картички, календарчета, картинки от дъвки, играчки от шоколадови яйца. Впоследствие започнах да събирам, вече на по-зряла възраст, дизайнерски играчки, които са на различни художници. После почнах като студент в Търново да си разменям графики с моите колеги и преподаватели. Започнах да събирам графики, рисунки, колажи, живопис, скулптура и в един момент разбрах, че работите, които аз събирам, са тези, които бих направил, но никога няма да направя. Тоест сега във всяка работа, с която се сдобивам, виждам себе си. Виждам нещо, което на мен ми харесва, което толкова ми харесва, сякаш аз съм го направил. Може да звучи малко самовлюбено, но все пак може да се каже, че имам поглед върху нещата. Начинът, по който представям своите творби и си ги харесвам по начина, по който съм ги направил – същото търся и в работите, които се сдобивам от другите артисти. Впоследствие прецених, че наистина това, което имам като творчество, е прекалено много, никога няма да намери своят пазар до степен, до която да ми свърши и да се чудя какво още мога да направя и какво мога да представя. Тоест имам доста творби. И си казах: „Ето, това е много удобно – с моите колеги да си разменяме“. Аз харесвам работа на мой колега, съответно предлагам моя работа насреща и обратното и всички сме щастливи.
- Завършил си „Стопански мениджмънт“, но сякаш се връщаш назад във времето с бартерите…
- Според мен натам и отиваме с криптовалутите, безкасовото плащане и т. н. В един момент парите ще изчезнат. И наред с всичко това, което ще се появи като заместител, си остава бартерът като основно средство. Услуга за услуга, продукт за продукт. Ще им е трудно на хората, които нищо не произвеждат. Но те ще предлагат нещо друго, примерно интелектуален заряд. Или органи… (смее се) Но може да се върнат към земеделието повече хора, да произвеждат нещо. Ако дотогава все още имаме земя, която можем да използваме...
- Мисля, че отиваме в много далечно бъдеще… Нека се върнем към настоящата изложба и колекционерската ти страст. Правил ли си досега изложба едновременно със свои неща и с части от колекцията си?
- Това е третата изложба, в която показвам части от колекцията си. Първата я направих през изминалата година през май месец във Варна в „Дом на архитекта“. Нарекох я „Емоционална декомпресия“. После най-вероятно ще ме питаш защо.
- Питам те още сега.
- Дълго време се чудех как точно да формулирам това, което е моя страст от толкова време. Анализирайки разни текстове и материали, осъзнах, че това е състоянието, което най-добре характеризира всичко това, което правя. Състоянието „Емоционална декомпресия“ представлява освобождаване на скрити чувства и емоции, за да се трансформират в по-здравословни състояния.
- И скритото е колекционерската ти страст?
- Да, това е нещо, с което не можеш да живееш, без да споделиш, защото в един момент то те съсипва. Защото това са много произведения, които са невероятни. И не можеш само ти да им се наслаждаваш. Не можеш да ги трупаш, да ги криеш някъде, без те да видят дневна светлина или някой да им се зарадва така, както ти си ги оценил. Аз всъщност реших да ги споделя тези произведения и по този начин да продължа вече в една нова посока.
- А в тази връзка би ли направил музей или галерия от колекцията си?
- Да, мислил съм си го и най-вероятно, живот и здраве, ще направя Музей на Кокимото, в който няма да има предимно мои неща, а ще се види нагласата ми към живота и дейността ми като художник и колекционер.
- Разказваше за изложбите, които включват колекцията ти…
- Да, третата изложба от серията я правя сега в Севлиево в галерия „Видима“ изцяло на морска тематика. Включих и себе си, защото трябва да покажа връзката между мен като творец, като колекционер и куратор. Това беше важно, защото трябва да видят хората, че нещата са свързани. Искам не просто да покажа моите произведения и да седя отстрани, да се представя като големия колекционер. Аз искам да покажа, че нещата са взаимосвързани. Това, което създавам, е свързано с това, което събирам, и с това, което представям като куратор.
- Разбрах, че през 2014 г. във Варна изложбата ти „Еротична нотка в колелата на християнската машина“ е била свалена и де факто си бил цензуриран от Варненската митрополия и кмета на града. Освен твоя случай според теб има ли цензура в българската художествена сцена, знаеш ли за други подобни случаи?
- Има, разбира се. Винаги е имало и винаги ще има, защото все още обществото ни е доста закостеняло. И всеки автор, който е малко по-смел в това, което прави, по един или друг начин бива спрян, което не е хубаво. Много зависи къде го правиш. Ако си откриеш една галерия и си показваш разкрепостеното виждане за света в творчеството, едва ли ще имаш кой знае какви проблеми. Да, може да има групичка от хора, които да протестират, да не те харесват, да ти драскат по стените, да те замерят с някакви неща. Няма как да се харесаш на всички и да бъдеш приет от всички. Особено в такива времена, когато хората са много различни и всеки има свои истини. Няма как това да е общовалидно и достъпно за всички. Така че за мен не е нормално, но в случая може би беше нормално това да се случи в един град като Варна. Колкото и да изглежда напред с материала този град, се оказа, че обществото и управата са доста закостенели и винаги е било така. А до момента, с изключение на един артист примерно и някоя друга акцийка, които да са спрели, не беше се случвало такова нещо. Не беше се случвало не само във Варна, но и в цялата страна нещо толкова грандиозно.
- Но все пак смяташ, че има цензура.
- Има, да, да. Има, но по един друг начин никой не е наблягал на това. Това беше може би първият случай в България след промените на такава груба намеса в творчеството на един човек, който е поканен да прави изложба в Градската галерия. Те са го поканили с идеята за това какво ще прави. А не както излезе впоследствие, че те са изненадани от това, което той прави. Говоря вече в трето лице като един страничен наблюдател. Така че това се случи, беше неприятно, но аз го преживях. Сега, наскоро, трябваше отново да се акцентира върху това в една галерия в София на изложение изцяло за забраненото изкуство, в което аз отказах да участвам, защото мисля, че моментът за това да го разрешим не е дошъл, защото се видя какво се случи с Народния театър в София. Да, трябва да се говори за това и аз не съм спирал да го споделям, но не е сега моментът, плюс това тази изложба трябваше да я направя с други автори, които не смятам, че им се е случило това, което на мен се е случило. Да, има някаква връзка, те по един или друг начин са цензурирани, но няма да влизам в детайли за това. Истината е, че просто не ми беше комфортно да се връщам към този случай, защото той е равностоен на посегателство срещу личността ти, срещу творчеството ти. По такъв начин се случи и точно тогава беше моментът, в който аз не усетих подкрепа от институциите, дори близките ми не знаеха какво да мислят, по какъв начин да се застъпят за мен, а и нямаха възможността да го направят, и се оказах сам. И това трудно се преживява, трудно се осмисля. Да, минаха 10 години от тогава, но нещата не са се подобрили. Мисля, че е станало още по-зле.
- А има ли според теб политически ангажирано изкуство в България?
- Има, да. Сега тук аз показвам Алла и Чавдар Георгиеви. Те са карикатуристи, които са създали „Прас прес“. Това е едно изцяло политическо списание, което окарикатурява случващото се в момента по един уникален и оригинален начин, който аз много харесвам. Хубаво е, че го има, защото е много лесно да го премахнеш от пазара. И това пак ще е цензура. Мисля, че в един момент се случи и самите управляващи се усетиха, че това не е хубаво, защото е много явно. Може би това е хубавото, че все пак нещата малко по малко се развиват. Така че в този момент това го има и хората могат спокойно да си го купят и да видят начина, по който се изобразяват нашите политици. А те самите се излагат тотално, така че заслужават да бъдат видени по този начин. Хубаво е. Това значи, че нещата се развиват.
- И все пак преди малко каза, че сякаш ситуацията е по-зле.
- Ами по-зле е в други отношения, но все пак има някакви моменти, в които нещата са се подобрили. Не мисля, че ако в момента се случи нещо такова, нещата ще се развиват по по-добър начин. Даже повечето граждани би ги избило на агресия според мен, защото някои са в тотално заблуждение, в тотално объркване. В момента даже по-трудно се различава истината отпреди 10 години. Така ми се струва. Има тотално умопомрачение. А когато става въпрос за изкуство, каквото и да е то, колкото и ти да не го разбираш, според мен не може да се намесваш в нещо, което не разбираш. Не може хора, които нямат никакво отношение към изкуството и културата, да решават кое е хубаво и кое не е. Оставете го това на критиците, на професионалистите. Другият въпрос е, че няма и критика. Защо няма критика? Защото всичко е много субективно. Кой критик ще излезе с ясното съзнание, че казва, че това става или това не става? Ще бъде много груб. Така ми се струва.
- Възприемаме масовата култура (западната най-вече), но някак си западното съвременно изкуство не намира място в живота на масовия човек в България. Живеем ли в миналото?
- То изобщо изкуството не е в живота на хората. Малко са хората, които имат отношение към изкуството и към културата. Така се получи, че живеем във време, което… не знам дали е миналото. Със сигурност не е бъдещето. Дори настояще е трудно да приемеш, че е. Защото хората в един момент изглежда, че са изостанали на фона на това, което имат като отношение. А би трябвало да се поучим от други нации, които имат повече. Каквито и да са, колкото и да са лоши с техните недостатъци, имат отношение към изкуството, което е важно. Но и е обяснимо защо е така. Защото когато човек е поставен в ситуация, в която трябва да мисли за други неща, няма да мисли за изкуство и култура. Той трябва да оцелява, не трябва да се наслаждава. Не се наслаждава на живота, а оцелява. А който може да се наслаждава, той пак не го прави, а мисли как да продължи да черпи ресурсите за сметка на останалите.
- Забелязала съм, много възрастни (а и не само) изобщо не харесват всичко модерно или съвременно в изкуството и държат на реализма и класиката. Какво казваш на един такъв човек, ако дойде на твое представяне?
- Те директно идват и ми казват: „Защо ще го направиш това, какво е това, какво целиш с това?“. Чувстват се засегнати, обидени. Това не ме притеснява, разбира се. Винаги ще има такива хора. Плюс това не мога да угодя на всички с това, което правя. Не го правя да бъде харесано от всички. Аз го правя с една-единствена цел – да задоволя собствените си потребности от това да изразя себе си. Оттам нататък е плюс: колкото повече хора го харесат, толкова по-добре. Но ако те не го възприемат такова, каквото е, аз нямам какво повече да направя. Не мога да ги убедя в противното. Това, което мога да направя, е да разкажа повече за нещата, за историите, които седят зад тези произведения, за всичко, което ме е вдъхновило да ги направя, за начина, по който ги правя. Оттам нататък, ако някой си промени мнението, е добре дошло. Но не целя да го направя това нещо.
- А каква е твоята аудитория?
- Трудно е да кажа сега от-до, но аудиторията ми е огромна. Всякакви възрасти, всякакви хора харесват работите ми, по същия начин и ги отхвърлят всякакви хора, така че аудитория има и тя е различна. Много цветна, много пъстра. Това, което забелязвам, е, че отивайки на изложбите, които ме вълнуват, виждам едни и същи хора. А това, което се случва на моите изложби, е, че виждам хора, които не ходят на другите изложби, виждам съвсем други хора. Тоест аз събирам много хора, които дори за първи път се докосват до изкуството. Привличам много по-голяма аудитория от останалите.
- Твоят начин на творене – наслагване на образи върху артефакт, създаден от друг творец – форма на диалог ли е с другия автор?
- То е изобщо диалог със заобикалящия ни свят, с който ние сме свързани. Всяко едно нещо е част от нас, обществото, в което живеем, това, което ни обгражда, масовата култура. Така или иначе ние живеем в тази действителност, защо да не я използваме, за да подсилим ефекта или дефекта. Защото много често нещо, което не ни харесва, експлоатирайки го, ние можем да обърнем нещата. Може да променим функцията му, въздействието му или обратното.
- Значи може да се каже, че е и коментар върху творчеството…?
- Да, изобщо върху начина на живот, защото в момента в какъв свят живеем? В консуматорски свят живеем. А пък идеята е, че създавайки нови произведения, ти можеш да почнеш от нищо, да си вземеш едно чисто платно, едни бои, но малко или много ти продължаваш в тази консуматорска среда да черпиш ресурсите на планетата. Но ако използваш нещо вече създадено, за което се впрегнати много ресурси, ти по някакъв начин рециклираш. Помагаш на планетата малко да си отдъхне. Разбира се, не съм само аз. Много творци използват нещо вече създадено, на което да стъпят, и не говоря тук за идеи, за образи. Говоря за материали. Защото аз използвам тези карти, които са сами по себе си произведения на картографията. Едни художници са седнали и са ги нарисували. Това е много работа, която не може да отиде на вятъра, след като всичко се дигитализира и тези карти един ден повече не съществуват. Да, те ще останат в някои музеи, разбира се, но по този начин, когато ги използвам в работите си, аз им вдъхвам нов живот, давам им нова сила, акцентирам върху тях. Има много хора, които не са виждали изобщо навигационна карта. А камо ли морски пейзаж върху навигационна карта.
- Сподели преди малко, че по този начин Земята си отдъхва. И аз се сетих, че всъщност си отдъхват и наситените с информация умове на съвременните хора. Мислиш ли си това, докато твориш: „Ще бъда ли достъпен за един човек, който е наситен с информация и постоянно си гледа телефона, ще задържа ли неговото внимание?“
- Ами това не знам дали вече е възможно, като се има предвид, че отвсякъде сме залети от информация и ти си постоянно в някаква мрежа, в нещо, което те впримчва все повече и повече. Трудно е да си поемеш глътка въздух. Все по-трудно им е на хората да отсеят важното от маловажното и истината от лъжата. Но е хубаво, когато ти направиш нещо, което направи впечатление, и съответно някой остави устройството си. Трудно е да го оставиш, а и не е това е целта. Но мисля, че има смисъл в цялото това нещо, което правя.
- А как виждаш бъдещето на изкуството с изкуствения интелект?
- Ами, не го виждам изобщо. Всичко, свързано с изкуствения интелект, ми изглежда апокалиптично. Засега това, което се създава, е като инструмент. Обаче инструмент, на който ти си дал поле за изява – самият той да свърши твоята работа. Съответно той не е изцяло готов и това, което се създава, е умопомрачено. Аз виждам, че това някак си изглежда болно, сгрешено, сбъркано. Не отвсякъде, но има нещо счупено. Може би това е нова тенденция, използва се и не е толкова лошо. Но за мен това е метод, инструмент, който в момента един артист може да използва, но така показва, че той самият се задъхва и не може да направи нещо повече и трябва да остави това свое безсилие в ръцете на изкуствен интелект да свърши неговата работа. Инструмент е, но на мен в момента не ми е нужен и ми се струва по-скоро излишен, но в края на сметка всичко отива натам, че след време самите ние ще бъдем заменени с инструменти и от нас никой няма да има повече полза. Но не съм и от хората, които виждат заплаха в това. Просто нещата отиват към един своеобразен апокалипсис. Но въпреки това аз си запазвам оптимизма.
- Трябва да приемем съдбата си.
- Няма нещо лошо, няма нещо страшно, но в момента ме плаши донякъде изкуственият интелект, но не е от това, че ще ме замени, ами това, което излиза от него, е просто малко смущаващо. Не ми изглежда реално, изглежда ми леко сбъркано. Аз нямам проблеми с това, но някак си ме притеснява.
- В много интервюта разказваш, че докато си учил във ВТУ, си измислил псевдонима си и „осиновил“ една черна котка, която до днес използваш в творбите си, тоест още тогава си осъзнавал своя оригинален стил. В тази връзка какви качества според теб правят един художник успешен?
- Не може просто да владее технически материята, това не е достатъчно. Както се вижда, много хора си мислят, че ако си добър техничар, ти си добър художник. Не е така. Важно е да имаш добри идеи и да ги представиш по правилния начин. Добрите идеи са навсякъде, въпросът е, че ти трябва да си достатъчно добър и креативен, за да ги оползотвориш тези идеи. И наистина има талантливи творци много, по цял свят, но не всеки успява да покаже това, което може, по най-добрия начин.
- Значи изобразителното изкуство не е само рисуване?
- Не, в днешно време дори най-малко е рисуване. И какво показват чуждестранните университети, където много мои колеги и познати са завършили: начинът, по който им се предава материалът, е съвсем друг. Няма този стар начин да станеш добър рисувач, след което вече да продължиш напред. Сега по-важно е да имаш добра идея, концепция, независимо от това дали можеш да рисуваш. Буквално много от младите художници дори не могат да рисуват, но имат гениални концептуални идеи, които даже не са гениални, не са чак толкова концептуални, но имат самочувствието. И това, което научават, е, че не е важно да можеш да рисуваш, а е важно да можеш да се заявиш.
- А слушаш ли музика, докато твориш?
- Да, през цялото време слушам музика. Дори в часовете по изобразително изкуство, които карам с децата, през цялото време сме на фона на музика. И то музика, която на тях им се струва понякога приспивна, странна, да кажем джаз, класическа музика. Не е музиката, която те очакват да чуят. Не е музиката, която слушат. Но е музиката, която ще им даде една приятна атмосфера, която те не познават. Създавам им приятна работна среда, с която впоследствие свикват и им харесва и помага. Искам да наблегна на идеята, че нещата са свързани. Не можеш да отделиш едно от другото. И това е начинът, по който работя. През цялото време, откакто се помня, съм на музика. Учех си на музика, дори заспивах на музика. В момента любимата ми група е Die Antwoord, една южноафриканска група. Но има страшно много стилове и течения, през които съм минал.
- Какви са бъдещите ти творчески планове?
- В момента работя върху следващата самостоятелна изложба в One Gallery в София. На първи април я откривам. Малко смущаващо, на първи април хората ще се чудят това шега ли е, или е истина. Но изложбата е много особена, ще се казва „Протеже на музи, които в тъмно съзаклятие са най-добрите ми илюзии“. За момента ще е доста провокираща. След което продължавам върху следващата изложба от колекцията – 18 май в „Дом на архитекта“ – Варна. Веднага след това продължавам със следваща самостоятелна изложба, която ще е на 26 септември в Галерия „Ракурси“. Паралелно с това работя и по още няколко бъдещи проекта и по увеличаването на колекцията си от произведения и тяхното споделяне.
Comments